Имало едно време една жена, която обичала да върви.
Знаела къде пътеката завива към реката, кога поляните се покриват с цветя и под кое дърво сянката се задържа най-дълго. Често се прибирала с прашни обувки и някоя нова история.
После станала майка.
Дните ѝ се изпълнили с малки дрешки, недопит чай и две ръчички, които все я търсели. Обичала да ги държи. Ала понякога, докато люлеела детето край прозореца, поглеждала към пътеката и ѝ се искало отново да тръгне — без друга работа, само заради радостта да върви.
Една сутрин извадила зелен плат, зелен като градината след дъжд. Вързала го около себе си, сгушила рожбата в него и обула старите си обувки.
На прага се спряла да избере посоката.
Днес щели да отидат към реката.
По пътя му разказвала за дърветата, за птиците и за местата, по които някога тичала като дете. Малката ръчичка се отпуснала върху гърдите ѝ. Тя забавила крачка, поела дълбоко въздух и продължила.
Прибрала се с прашни обувки. И с нова история.
Оттогава зеленият плат стоял близо до вратата. Понякога ги отвеждал до пазара, друг път на гости, а понякога просто навън, когато на майката ѝ се приисквало да види небето.
Нарекла го „Род“ — заради пътеките, които помнела от своето детство и сега споделяла с детето си.
Защото корените могат да пътуват с нас. А една майка има още толкова свои пътища, по които да върви.
Все още няма отзиви.