Описание
Имало едно време една майка, която всяка вечер си обещавала, че утре ще успее с всичко.
Ще подреди къщата, ще простре прането, ще сложи топла храна на масата. Ще намери време и да седне.
Ала сутрин детето протягало ръце към нея и денят тръгвал по друг път. Хлябът оставал ненарязан, прането чакало в коша, а тя крачела из стаята с рожбата на ръце и брояла всичко, което още не е свършила.
Веднъж дошла баба ѝ. Заварила я край прозореца — уморена, с дете на рамото и с извинение на устните:
„Не успях да оправя.“
Старицата оставила кошницата си, отместила дрехите от един стол и рекла:
„Седни, чедо. Дойдох да видя теб.“
После извадила бял плат, мек и светъл като платното, което някога сушели на двора. Помогнала ѝ да го върже и да намести детето близо до себе си. Наляла чай и седнала до нея.
Дълго си говорили. За безсънните нощи. За малките радости. За времето, когато и бабата била млада майка и също мислела, че все не прави достатъчно.
Чаят този път бил изпит топъл.
Когато бабата си тръгнала, в коша още имало пране. Но майката вече не бързала да стане. Постояла с детето до сърцето си и погледала как следобедната светлина се движи по белия плат.
Нарекла го „Благост“, за да помни онова простичко „Седни, чедо“.
И в дните, когато отново искала твърде много от себе си, си спомняла: ръцете, които дават толкова нежност, заслужават да получават нежност също.
Все още няма отзиви.