Описание
Имало едно време едно малко момиченце на име Галина, което плачело толкова често, че майка му се научила да чува плача дори в тишината.
Нахранено ли е? Студено ли му е? Боли ли го нещо?
Майката проверявала, сменяла пелените, люлеела, пеела. Понякога успявала да го утеши, а друг път сълзите започвали отново, тъкмо когато си мислела, че вече са отминали.
Най-тежки били дългите следобеди. Навън животът вървял, а тя крачела от единия край на стаята до другия. Ръцете ѝ се уморявали. Понякога и на нея ѝ се плачело.
Искало ѝ се да разбира всяка сълза на детето си. А имало дни, когато можела само да го прегърне и да прошепне:
„Тук съм, Галина. Тук съм.“
Един такъв ден взела дълъг плат с топъл карамелен цвят. Вързала го около себе си и наместила момиченцето близо до гърдите си. После отново закрачила.
Малката Галина поплакала още. Майка ѝ тихичко запяла. През прозореца падала светлина, стъпките отмервали бавен ритъм, а постепенно плачът отстъпил на няколко дълбоки въздишки.
Този път детето се отпуснало в нея.
Майката останала за миг неподвижна, заслушана в спокойното му дишане. После отпуснала рамене и самата тя въздъхнала.
Имало и други трудни дни. Дни, в които прегръдката помагала веднага, и дни, в които утехата идвала бавно. Но онзи топъл плат намерил своето място в живота им — край вратата, по пътеките навън, в следобедите, когато и двете имали нужда от малко спокойствие.
Нарекла го „Галба“ — име, в което оставила частица от името на Галина и спомена за първите им месеци заедно.
За малкото момиченце с големия глас. И за майката, която се учела да го утешава, докато самата тя се учела да бъде майка.
Все още няма отзиви.